01.06.2022
Едва ли съм си представяла, че Турция ще ме развълнува толкова и необяснимо силно. Разбира се, че помня дните в Истанбул преди няколко години и невероятните концентрирани преживявания ~ на малък пазар с умопомрачителна улична храна до Египетския пазар за подправки, в квартал Кадакьой с жужащия пазар за зеленчуци и автентичния и неподправен ресторант Чия (още преди да видя филмa за шеф Муса Дагдевирен от град Низип по Netflix), в традиционен квартален хамам, посещаван от местни жители, където разбрах какво е то горещ мрамор и разтривка с кисе, на автентичен танц на дервишите, който разтуптя сърцето ми, буквално. Помня и чудните дни в Айвалък на фестивала на маслините и новия зехтин през октомври 2019, причина за пътеписа „Аyvalık hatırası (Спомен от Айвалък)”, дни, които се запечатаха в мислите завинаги. И знаех, че пак ще е любопитно и вкусно, и гостоприемно, и вълнуващо, но такова екстаз, потапяне и лекота, сякаш съм си от всичките тези места, през които минахме, толкова смях и приятни изненади наистина не съм си представяла!
От къде да започна с разказа за това пътешествие на колела и изминатите 2350 км из красивите и многолики земи на Турция ~ Егейска, Централна Анадола, Средиземноморие и Югоизточна Анадола? Кацнахме в Измир (след прехвърляне и двучасово изчакване в Истанбул) и директно се отправихме към началната ни точка, градчето Алачатъ (Alaçatı) на брега на Егейско море. Нарекохме това приятелско десетдневно пътуване гастрономическо и сега обръщайки поглед назад още един път се уверявам, че избрахме най-точното име като за нас и безкрайната ни любов към вкуса ~ да е вълнуващ, изненадващ, многопластов, екзалтиращ, местен, автентичен, повече от отличен и без компромиси. А в Турция това го умеят и този талант да ти поднесат най-доброто и по най-невероятния начин го носят в кръвта си, с безусловно уважение към храната. Независимо дали сме в малък семеен хотел или някъде на улицата, или в град, появил се по пътя, гостоприемно подканящ ни да спрем за разходка. Ще запомня Алачатъ като градчето на баровете, десетки, пръснати из тесните калдъръмени улички, жужащи до един след полунощ. Градчето на сакъза, нали отсреща на един хвърлей е о. Хиос – локум, бяло сладко, курабии, сладолед и турско кафе със сакъз, които учудващо не наблягат на захарта и сладостта, а на много хармоничния вкус. И не на последно място, градчето на цъфналите цитрусови дървета – лимони, портокали и бергамот, които опияняват с уханието си. Наистина няма по-възхитителни фини аромати от тези на цитрусите през май! Радостта започна с кокетния семеен хотел Chigdem hotel, с 11 уникално декорирани просторни стаи в каменна и добре гледана къща с прекрасна градина. Много мили и весели домакини и закуска, която ме кара да си мисля, че е благодат да съм „а breakfast person” (човек на закуската).
Действително закуската е ритуал и своеобразен празник на новия ден за мен, всеки ден, независимо дали е малка – плодове, кисело мляко с препечен черен хляб, счукан шамфъстък и зехтин extra virgin или пък принцеси със сирене и яйце, или пък малки палачинки с брашно от лимец и семенца ванилия, кисело мляко и щипка сода в него. Та точно там, при гостоприемната домакиня Чикдем (в превод минзухар и име на хотела) опитахме невероятни сладка (включително от едри зелени маслини без костилка), сочни палачинки, вкусни мекички, много видове трапезни маслини, чудни зеленини и вкусно турско кафе, поднесено с локум с ядки. Истински празник на живота, споделянето и радостта от простите неща, които са и най-сложни за съвременния забързан човек. Турската закуска ~ олицетворение на изобилието и гостоприемството, ни следваше по целия ни път на изток и всеки път ни поднасяше нещо ново и различно като вкусово преживяване.
Не мога да не отбележа и вечерята ни недалеч от град Урла сред маслинови дървета и градини със зеленини и билки, цитруси и разцъфнали цветя, в ресторанта с име OdUrla – модна гастрономическа дестинация сред градските хора, известен с местната си и сезонна храна, направо от градината. Маслиновите дървета не бяха само за декор, зехтинът, с малко прясно изпечен хляб и гризини в началото, впечатли с чистота и свежест на вкуса, по-скоро с до средна интензивност на Плодовост и Пикантност и много лесен за възприемане. Точно като увертюра към нашата първа гастрономическа вечеря. А тя беше специална ~особено ме впечатлиха предястията и за тях ще ви разкажа повече – в сезона на артишока, задушени нежно мариновани сърца на артишок върху опушено пюре от артишок, съчетани с крем от мента и билки, крем от портокал и прах от изсушени портокалови корички – удивително е да добавиш свежестта на цитруса в това ястие!
Много се насладих и на севичето с „catch of the day” (улов на деня), най-пресният лаврак, който беше възхитителен със свежестта на лайм и по-сладки цитруси, и с нежна пикантност на пипер, в това число и розов. Третото удивление беше от малки „кюфтенца“ от нахутена паста и център от задушен с леки сладки подправки праз лук. Независимо от многобройните маси и жужащ персонал, имахме честта един от готвачите лично да ни представи и разкаже за повечето от ястията, които избрахме за вечерта.
След двата дни в Алачатъ се отправихме към планинското селце Şirince (Шириндже) и хотела с малки каменни къщи сред пищно зелена градина с името Nişanyan (Нишанян). Мястото, кацнало на върха на склона е тихо, спокойно и с гледка, ширнала се в простора, а в ниското на стотина метра пеша е самото село. Там беше своеобразен празник с музика след току-що завършилия Рамазан и последвалия 4 дневен празник Рамазан байрам или още Шекер байрам (през 2022 г се отбелязва на 2-4 май). И случайно или не и ние се потопихме в тази празнична енергия и оживление от посетители ~ местни хора, дошли специално за празниците. В непразнични дни определено е по-спокойно и човек може да се наслади на мястото по различен начин и да пообщува с местните хора, макар и само с усмивка и езика на тялото. Като че ли най-голямо впечатление направи gözleme (гьозлеме) – разточена на тънко кора от тесто, изпечена във фурна на жар и след това гарнирана със зеленини и сирене, сгъната на четири за самото изяждане.
Китките с цветовете на сумака също много ме зарадваха, защото ги бях виждала само на картинка в Уикипедия и разбира се, че взех от една баба пликче със стрит сумак, ароматна мента и дафинов лист. Няма да разказвам разточително за закуската тук, само ще отбележа, че в Егейска Турция мекичките и менемен-а (миш-маш) са на голяма почит и им отдадохме достойно внимание😊. В Шириндже и Нишанян си струва да дойде човек и за няколко дни, защото природата е толкова жива и зелена, че подканва да си сложиш маратонки и да я пребродиш, по пътеките, склоновете и долините наоколо. Макове и безброй цъфнали пролетни цветя, акация и глициния, ябълки, орехи, кайсии и напъпили маслинови дървета. Зелени бадеми, които са вече оформени и хрупкат от свежест в устата, а с малко сол са изумително чудни и напомнят на по-познатите ни пролетни джанки. Не пропускайте да опитате!
Сега е моментът да разкажа малко повече за зеления бадем и онзи момент от развитието на плода, когато твърдата черупка около ядката все още не се е сформирала. В Турция навсякъде по пазарите и магазините за зеленчуци можем да си купим и похапнем този плод, цяла традиция е през април и май, зависи от годината. Споменавам го, защото зеленият бадем е основна ароматна и вкусова характеристика на някои маслинови сортове за зехтин. Споделяла съм, че въпросът “Домат или зелен бадем е водещ в този зехтин?“ е съвсем обичаен въпрос по време на дегустация на зехтин extra virgin. А Турция е място, където можем да вкусим, усетим и запомним този вкус и аромат, и после да ни служи при дегустация на зехтин.
Продължихме пътешествието към Фетие на юг на морето и на път се изкушихме от съботния пазар в градчето Selçuk (Селчук) ~ първите сладки ягоди, два вида артишок, свежа тученица, магданоз и рукола, лимони, цветове от тиквички, извара, яйца и маслини. Очакваше ни семпла домашно приготвена вечеря и разточителна вечер „под астмата“ в къщата, в която отседнахме. След по-дългия преход през този ден ни се искаше да не бързаме в търсене на ресторанти. А и винаги е хубаво да си купим местни продукти, да си ги приготвим и да им се насладим! Фетие ме очарова с дълга плажна ивица с пъстри сламени чадъри, невероятен крайбрежен парк за разходки и детски игри, с много зелен хълмист релеф ~ хем си на море, хем имаш усещането за планина и прохлада. Именно това усещане за море и планина в едно се нареди като топ 3 природно впечатление през това пътешествие. Нямаше как да не отидем до емблематичната синя лагуна Ölüdeniz за следобеден плаж, а на връщане да се отбием до рибния пазар във Фетие, Balık Pazarı Fethiye и да похапнем прясна риба. Не съм била на подобно място като замисъл ~ в самия град, а не на пристанището. Влизаш през безистен от улицата и се озоваваш сред столетни кедрови дървета, безброй охладени рибни щандове в центъра, а в периферията над десет ресторанта със спретнато подредени дървени маси и подканващ персонал. Всеки един от тях може да приготви избраните и закупени риба и морски деликатеси срещу такса и да поднесе разнообразие от разядки, мезета, салати, хляб, десерти, вина и ракъ (rakı) за вечеря. Преживяването се получи истински вълнуващо, а сетивата ни се екзалтираха хапка след хапка от толкова много вкусове и аромати – сладки, пикантни, всякакви. Барбун и текир (и двете – дребни червени рибки) на тиган, лаврак на скара, скариди в пикантно масло и какво ли още не отрупаха на масата ни в ресторант Hilmi! И спретнахме сандвичи с лаврак за следващия ден, които грижливо прибрахме, за да оставим място за десерт.
А той беше забележителен и достойна отправна точка за посещението ни в град Газиантеп, прославил се с най-добрия катмер в Турция, и то съвсем заслужено, както се уверихме седмица по-късно. Но сега за Фетие – посетихме една очарователна сладкарница за баклава, кадаиф, кюнефе и катмер с името Künefe Hane (Gaziantep baklava kadayıf künefe). Вече зная, че като видя името Газиантеп това е обещание за много тънки кори, изобилие от шамфъстък, аромат на масло и хармонична сладост, без да ти дойде в повече нали градът е роден за този сладкиш. Тази вечер ни настрои на вълната на сладостите и предстоящото провъзгласяване на най-добрия катмер (след разбира се много опитани и номинирани😊). Но за това ~ малко по-късно, ще му дойде моментът.
Прави ви впечатление, че не разказвам за маслинови горички и зехтин и вероятно това е подозрително, знаейки моята страст и посвещение, когато съм из Средиземноморието. В Егейска Турция, пътувайки от Измир на юг, погледът се радва на безброй маслинови дървета, кацнали по склоновете и огрени от слънцето в равнините. Става ясно, че тази година цъфтежът е по-късно през май, вероятно средата към края, и засега всичко изглежда нормално като условия за развитието на добър плод. Зехтините, които вкусих на крак не си заслужават за разказ, а и трябва да отбележа, че не бяхме включили посещение при производители в маршрута. Но пък Газиантеп, който не е далеч от морето ми даде шанса за втори път да вкуся отличен турски зехтин, отново в по-деликатната зона на пикантността. Така, както го харесваме в България.
Това, което не мога да не спомена обаче е обработваемата земя на Турция, като просторен пъстър килим, ширнал се, докъдето погледът стига. Изминахме толкова много километри в равнини, че няма как да не направи впечатление колко спретната и гледана изглежда земята. На път за Памуккале и след това беше впечатляващо.
За следобеда в Памуккале няма много да разказвам, мястото е уникално и много красиво, а щастието да го видиш по залез и без много туристи е безмерно. Ние се бяхме подготвили за кална баня и киснене и тук нека вметна, че бяхме единствените туристи, отдали се на това здравословно занимание. Направихме и фотосесия, но тя избледня на фона на удивителния бял варовик с причудливи форми и розови оттенъци, на терасовидните басейни, всеки със свой почерк и дизайн, изваян от Природата, на топлата вода и меката бяла глина, която направи кожата на лицето и тялото нежно мека и гладка. Истински контраст на това романтично и феерично природно преживяване се оказа провинция Афион (Afyon) и град Afyonkarahisar, където отседнахме да пренощуваме. Той е известен с минералните си извори и балнеологията, добива на мрамор и със суджука ~ местен специалитет от телешко месо. Пътят към града и самият той грееха в нощта с безброй светещи надписи като sucuk art (изкуството на суджука) и sucuk-lokum (които, изненадващо за мен, се предлагат на едно място), а ароматите се носеха на облаци във въздуха и подканяха пътуващите да поспрат и похапнат.
Вече на път за Кападокия, ние, ценителите на закуската избрахме за следваща спирка град Сиврихисар (Sivrihisar), където се насладихме на най-невероятното пиде в Mevlana Pide, място специално за пиде на пещ и кебап. Че турците са майстори на тестото знаем, обаче това пиде от тънко тесто с хрупкави чушки, сладки домати и много сирене си беше божествено! Градът се оказа много симпатичен с пекарни, магазини за зеленчуци и много сърдечни жители. И вкусен черен çai, който пихме с удоволствие. Вметвам, че чаепитието е цяла традиция в Турция, страната с най-високо потребление на чай на глава от населението. Смесването на концентрирана отвара с вода, поднесена с „двоен“ чайник си е цяло изкуство и всяка чашка си заслужава. Още един път се уверих, че Турция е намерила достойно място в света на чая и бидейки на пътя на коприната е изградила своя уникална култура. А ритуалът на чая, който се поднася преди, по време и след храна е толкова автентичен и магнетичен, че няма как да откажеш! И чашките с лекота стават две, три.
Ето я Кападокия! И колкото да сме чели и да сме гледали снимки с причудливите форми и цветове на варовиковите скали в долините, с летящите по изгрев балони, преживяването да се окажеш в самото място е удивително. Ако трябва да класирам топ 3 места като усещане за магично творение на природата и цялостно сливане с него, Кападокия се нарежда първа. Толкова магнетична енергия, че самата аз се изпълних със смирение, тишина и почит, бродейки по пътеките на Розовата долина ( Güllü dere).
Тя беше гостоприемна и уютна и като че ли само за нас, не срещнахме почти никакви туристи. Направихме си чуден преход из долината чак до залез слънце и за мен като природолюбител възторгът да се потопя в изобилието от кайсиеви, цъфтящи дюлеви и орехови дървета, диви ириси и аспержи (да! За първи път вкусих тези фини и много крехки създания), окичени с жълт цвят храсти мимоза и диви ниски лози, много от тях стопанисвани и обработвани, беше огромен. Птиците, които в момента са в брачен период и изключително щедри на песнопения огласяха долината, а „къщичките-дупки“ на гълъбите в скалите са истинска атракция. Нарочно и предвидливо направени от хората с цел събиране на тор за изобилието на плодните дръвчета и лози в долините. Множество диви цветя, сред който калинковия много изящен мак (lady bug poppy) и безброй скални църкви, които откриваш в лабиринта на „града“. Някой изрисувани отвътре, други не и пак изпълнени с тиха и повдигаща сърцето енергия ~ всеки както ги почувства.
Ние отседнахме в селото Uçhisar (Учхисар), далеч от суетата на туристическото Göreme, в най пленителната къща с вълшебното име „House with a door to wonderland“, надвесила се буквално в долината. Алмут, от Германия и вече 35 години в Турция, е възстановила тази вековна къща, с няколко нива и тераси, и магични вътрешни проходи, които свързват помещенията. Самата тя е артист ~ художник на мащабни платна, на съдове и керамични плочи, музикант, актриса. А масата и храната й, както всички се убедихме, напълно я отразяват ~ колоритна, ярка, богата, с най-възхитителните съчетания на аромати, вкусове и подправки. С многообразни текстури за удивително преживяване за сетивата. И този път разточителната и богата закуска ни се получи по възможно най- хубавия начин!
В Кападокия правят и вина, и особено червените в прохладата на необичайните за май десетина градуса ни подействаха особено благотворно. До момента не съм споделила много по темата занаятчийство, оставила съм си време и място за последната ни спирка ~ Газиантеп. Това, което ме провокира като размисъл е съхранението на традициите и майсторенето с ръце в един магазин за Yemeni shoes (обувки йеменски стил). Целите от мека кожа (наслоена подметка от кожа), шити на ръка, в красиви земни цветове. По нашите земи вече не се среща този вид майсторство, което да е благодат за краката, по най-естествения и щадящ начин. Взех си едни жълти чехли, които вече у дома в София са най-удобните и красиви пантофи, които съм имала някога, наистина!
И така, Кападокия остана истински в сърцето и с покана за завръщане, и може би от там насетне започна наистина различното пътешествие из земите на Анадола с невиждан до момента планински пейзаж. Хубави пътища, с гледки към величествени планини със заснежени върхове, почти четири хилядолетници на планината – вулкан Erciyes (вр. Erciyes Dağı, 3917 м) в провинция Kayseri и планинската верига Таурус с връх Demirkazık (Демирказък), 3756 м, разположена по на юг. Не съм пътувала никога толкова продължително на 2000 м надморска височина в такъв необятен простор ~ искрящо зелено, оскъдна високопланинска растителност с клек и иглолистни, оскъдица от населени места и къщи с покриви от ламарина, буйни води на реките Seyhan (Сейхан) и Ceyhan (Джейхан) вече по на юг към град Кахраманмараш (Kahramanmaraş). Безумно красиво и величествено, сякаш човек и бог са едно и няма какво да има повече от това в творението. Този божествен пейзаж зае №2 в пътуването ни.
В Кахраманмараш, градът на турския сладолед със звучното име dondurma (дондурма), направен с козе мляко и известен с кремообразността си, така и не попаднахме на удивително място за този емблематичен сладолед. Има си цял ритуал за сипването и поднасянето му на уличните щандове, с дълга лъжица и закачане с клиентите. Уникалното е, че тази плътна и разтеглива текстура идва от добавянето на салеп (salep), брашно, богато на нишесте, добивано от диворастящия вид орхидея Orchis. Вкусих от сладоледа, за да усетя тази отличителна кремообразност, но нямаше как да му се насладя заради козето мляко, което е прекалено интензивно като вкус за мен. Дори и да не спреш в града, отсечката от пътя след него (или преди него, идвайки от Газиантеп) е осеяна с места за спиране и похапване на дондурма и много ви насърчавам да го направите. Ние от Запада не познаваме такъв вид сладолед, заслужава си!
Тръпнехме да стигнем в последната точка на това пътуване на колела, древният град Газиантеп или просто Антеп, който е близо двумилионен, промишлен и земеделски център за югоизточна и източна Турция. Намира се на по-малко от 100 км от Алепо, а турската и арабска реч в комплект си бяха нещо съвсем обичайно и не само след войната в Сирия. Нарекохме го царството на шамфъстъка и с право ~ божествено зелен и ароматен, среща се на всяка крачка и е значим за икономиката на региона, дава името на ядката на турски, а именно Antep fıstığı. Газиантеп е център на сапуна от Низип, на основата на зехтин. Аз много ценя сапун, направен със зехтин и през последните години той заема почетно място в банята и кухнята у дома. Оцених високо низипския сапун и закупих с шамфъстък, кайсиеви ядки и шафран. Газиантеп е известен с килимарството, по-скоро машинното и износа на килими, с майсторите на йеменски обувки и на ковани медни съдове и предмети. Беше огромно вълнение да се озовем в дюкяните на майстори-ковачи и да разглеждаме вековни съдове и скоро направени, на сладки приказки и чаша с напитка от салеп (помните говорихме си за него по повод дондурмата). А обувките и сандалите и шиенето им на ръка истински впечатлява с умението, красотата и високото качество! Няма да скрия от вас, че попаднахме на чуден семеен магазин за тъкани копринено-памучни платове с прелестни десени и цветове, направо взети от Хиляда и една нощ. И си тръгнах от там с чифт шалвари, просто нямаше как, които стоят много шик в по-съвременна интерпретация на стайлинг. Живи и жизнерадостни цветове, точно като настроението на Ориента.
В Газиантеп се намира най-големия в света музей на мозайките Zeugma, оказа се, че градът е разположен край много древни земи, обитавани от жителите на римския и след това византийски едноименен град. Внушителен, респектиращ и будещ възхищение с две изложбени сгради на два етажа и над 1700 м2 реставрирани и възстановени мозайки. Самата аз много се развълнувах да видя майсторството и изяществото на картините и пейзажите от естествени минерали и камъни, с натурални и много меки цветове. Сюжети като Сатир и Антиопа от вилата на Посейдон от 2 в. или Отвличането на Европа от 2-3 в. са истинско съкровище да се видят, едновременно с това и мозайки-картини с внушителни размери от термални бани и други помещения във вили и дворци. Мозайката, на която е отделено специално внимание и самостоятелна тъмна зала е с възприетото при археологическите разкопки име „Момичето – циганка“, станала своеобразен символ на град Газиантеп. Казват, че творецът е използвал подобна техника на тази на Леонардо да Винчи с Мона Лиза, за да виждаме ние гледащите много живи очи, които буквално ни следват и ни говорят. И поглед, и лице, които са така истински и пълни едновременно с радост и тъга. Висше майсторство на портрета още през 2-3 в. и то на мозайка!
А храната, ах храната! Градът се слави с най-добрия катмер ~ десертът с 4 основни съставки ~ тънка като пергамент точена и мятана над главата кора, умерено захар, изобилно шамфъстък и млечен крем с меко сирене. Сгънат като квадратен плик, запечен с малко масло, нарязан и щедро поръсен с шамфъстък. Опитахме и баклава-сърма с шамфъстък и класическа баклава с орехи и затвърдихме мнението, че тук са сред най-добрите майстори на сладости в Турция. Ще препоръчам две много достойни места за катмер ~ едно традиционно със занаят, предаван от дядо на баща на син Katmerci Zekeriya Usta от 1925 г ~ там всички вкусове са по-наситени, и на пълнежа и на маслото, и е по-питателно усещането. Второто място с име Akaroğlu Katmer с известния шеф Емре ни очарова с финия и много хармоничен вкус на десерта ~ изящен и само за глезене. Достави ни огромно удоволствие и там се върнахме повторно, провъзгласихме го за най-доброто място за катмер! (от 3те опитани по време на пътуването, помните, че темата катмер я отворихме още във Фетие😊).
Вкусихме и „турско кафе“ или menenciç kahve (мененджич каве) в известното и най-старо кафене в града ~ Tahmis Kahvesi от 1653 г. Любопитното за тази напитка е, че се вари в джезве точно като турското кафе и е направена от изсушени и смлени плодчета на дървото Pistacia terebinthus, което се среща в югоизточна Турция. Вкусна е и с ненатрапчив аромат на шамфъстък, като уточнявам, че става дума за различно дърво от това, което ни дарява с ядката шамфъстък. Помня това растение, споменавала съм го в статия за Пелион, защото вкусих мариновани пролетните му листа като мезе за традиционното ципуро. Чудно мезе, чудно „кафе“! Срещнахме тези плодчета навсякъде в магазините за подправки и ядки, също на изобилния пазар Almacı Pazarı (Алмаджъ пазаръ), опитахме ги и като здравословен снак ~ изпечени заедно с леблебия.
Маслото, зехтинът и маслините са на почит тук, все пак Газиентеп е на един хвърлей от Средиземно море и маслиновата култура е осезаема. В автентичния магазин-бакалия Zeytin Han от 1823 г закупих сапуните и вкусих няколко вида стафидирани маслини, сред които и Antep tuzsuz и зехтинът от тях. Не е филтриран като част от процеса, това се случва в иноксовите съдове за съхранение и при бутилирането максимално се елиминират остатъчните маслинови фини частици. Дори и деликатен (знаете вече, че предпочитам по-изразителните зехтини), ме зарадва с чистотата на вкуса, отсъствието на дефекти и хармоничността му като цялостно усещане.
Градът се слави също с кебапа си, основно от агнешко месо и черен дроб. Щандовете с подготвени шишове в кебапчийниците искряха от свежест, отрупани с много зеленчуци и пролетни зеленини за придружаващата по-пикантна салата. За тези от вас, обичащи месото, това е дестинация, на която си заслужава да отделите време и внимание.
Завършвам тази прелестна разходка със закуската в Газиантеп, в малкия китен хотел Bey Konağı защото тя си остана обединяващото гастрономическо и цялостно преживяване във всичките 4 региона на Турция, които посетихме. И дори сред нас да имаше приятели, които не са „a breakfast person” станаха такива, дори и само за турското ни пътешествие. Ястието, което запомних с вълнение и все още се явява вкусът му като си го припомня е menemen, нещо като нашия миш-маш. Опитахме различни превъплъщения, нали страната е голяма, но родното му място е в близост до Измир. Прави се със сладки, дребно нарязани домати без люспа, зелени чушки, яйца, мерудии, червен и черен пипер и зехтин, на тиган. Тук, в Газиантеп го опитахме различен ~ много вкусни слънчеви домати, прясно сирене, подобно на моцарела, нежно разтопено при изпичането, пипер, зехтин. И онзи красив меден съд с дръжки, в който храната е особено вкусна и красива. Автентична, точно като Турция и малката частица, която видяхме и преживяхме. 2350 км, наситени със смях, вълнение и щастие! Пожелавам ги на всички от сърце!
